Duke Nukem Forever! Каквото и да си говорим, до някъде писането на ревю за DNF е повече от безсмислено. Към момента надали е останал някой FPS геймър който да не я е играл. Който е трябвало да си я купи си я е купил, очаквано по голямата част от „новите геймъри“ плюят като изоглавени по играта, а специализираната преса в по-голямата си част „храчи“ по играта (57/100 базирано на 25 ревюта)… Та защо тогава да пиша ревю? Еми първо защото ми омръзна някакви хора да ми обясняват как съм се минал да си купя играта, второ защото ми писна да чета глупости и трето… защото искам да ви разкажа за времето което прекарах с Duke Nukem Forever. 🙂

Преди да продължа обаче, държа особено силно да акцентирам върху факта, че играта е с рейтинг 18+ така че с риска да обидя някой – ако нямате навършени 18 години, не би следвало да играете тази игра, съответно няма смисъл да четете надолу, докато не покриете правните изисквания. 😀

Започвам с едно кратко обяснение, защо съм си купил играта… а след това ще продължа към по-съществената част.
Лично за мен, беше ясно, че ще си купя DNF още като обявиха, че все пак ще излезе. Честно казано, нямаше никакво значение дали в кутийката щеше да има DVD, CD или дискета с 45 килобайтова снимка на… л***о. Защо? Еми ей така! От фенщина, от уважение, от „любов към марката“. От чувството, че държиш в ръцете си игра която чакаш от както се помниш. В последствие, ми се отвори възможност да си взема колекционерското издание – направих го (Ънбоксинга е тук). Хората който никога не са си купували оригинална игра надали ще разберат, тези които имат навика да плащат за развлекателен софтуер и помнят Duke Nukem 3D… Знаят. Толкова за самата покупка.

Разбира се, когато говорим за Дюк e неизбежно да не споменем и няколко неща за… разработката на играта. Вместо да изпиша пет абзаца текст, направо ъплоуднах видео с Development Timeline-а на играта, който поне за мен доста ясно обобщава почти всичко което трябва да знаете. 😀

И понеже ми омръзна да чета как Gearbox омазали играта, се чувствам длъжен още веднъж да изтъкна очевидния факт, че Duke Nukem Forever в сегашният си вид е максимално близко до това което 3D Realms са искали да направят като игра. Реално погледнато от един момент нататък, разработката е била поета от 10 бивши служители на 3D Realms които са взели готовите неща, и са довършили сингъла. След това вече идват Gearbox които помагат за полирането и портването на играта за конзоли. За второто най-вече отговорни са Piranha Games, които са разработили и мултиплеъра. Т.е. ако сте конзолен геймър бих те могли да обвинявате Gearbox за калпавия порт (по всичко личи, че Xbox версията била доста кофти направена). За всичко останало – обвинявайте 3D Realms.

Между другото, четох на няколко места, че Duke Nukem Forever била конзолен порт… което толкова много ме разсмя, че почти бях тръгнал да пиша статия „Синдрома на конзолния порт“. Смисъл, вдф. Игра чиято разработка е започнала около 5 години преди да обявата оригиналния Xbox. Т’ва ако беше конзолен порт. 😀

Тъжното е, че в днешно време просто нямаше как Gearbox да издадат играта само за PC \знаем какво е процентното съотношение в продажбите\… Все пак, ако това се беше случило, може би щеше да ми се наложи да чета по малко сравнения между DNF и Halo. 😀

Но стига глупости, нека да говорим за Duke Nukem Forever!
Еми Hail to the king, baby!

Много хора не искат да го признаят, но в основата си Duke Nukem Forever е именно Duke Nukem 3D, но с някой осъвременени елементи. Замислете се, защо Duke Nukem 3D беше яка игра?
1. Заради простотията. Да, лафове и цици;
2. Заради дебилните (и различни) оръжия;
3. Заради множеството препратки към „поп културата“.

Duke Nukem Forever изпълва и трите критерия. Имаме простотия… и то още повече и още по просташка, имаме приличния набор от дебилни оръжия и разбира се имаме множество препратки към други игри и филми (за справка, тази ми статия – Duke Nukem Forever поздравява… [Pop culture references]).

Освен това обаче, DNF предлага и няколко необходими (и други не чак толкова необходими) промени.

• 2 оръжия – една от най-дискутираните промени е факта, че Чичо Дюк, вече може да носи само по две оръжия. Т.е. това, е напълно невъзможно. Това решение първоначално ме подразни. Това е Дюк егати! Той може да носи колкото си иска оръжия! След като изиграх играта на нормалното ниво на трудност (и преиграх някой от тях на „DAMN, I’M GOOD“ (четвъртото ниво на трудност, което се отключва след като превъртите играта) стигнах до извода, че колкото и скандално да звучи… това е било правилното решение. Както и да го погледнем, арсенала на Дюк е напълно OP, т.е. ако имахме всички оръжия… играта щеше да е твърде лесна. Съответно нещата щяха да трябва да се балансират като в доброто старо време – с различни амуниции за всяко едно оръжие (сега имаме едни универсални кутии които зареждат всичко) което… еми по днешните стандарти е малко тъпо. Вместо това 3D Realms \да, решението за това е тяхно\ са избрали да ограничат арсенала ни до две оръжия, като точна като в доброто старо време за определени сегменти от играта си изискват определено въоръжение, и избора на нещо друго може да доведе до доста неприятни последици. 😀

• Регенерираща кръв – това е единственото решение в Duke Nukem Forever което не мога да си обясня. Дори да кръстиш кръвта „EGO“ (което признавам е едно гениално решение), регенериращата кръв някак не стой на място в DNF. Най-вероятно решението е било взето, за да може Дюк по някакъв начин да е разбираем и за „днешното поколение геймъри“, но… не мога да го оправдая. Просто е тъпо. ВЪРНЕТЕ НИ АПТЕЧКИТЕ!!! 😀

• Платформинг – никога не съм очаквал, че ще напиша подобно нещо… но платформинга в Duke Nukem Forever е просто върха! В общи линии на няколко места в играта Дюк бива смален и съответно ще трябва да се прави на „Супер Марио“ и да си проправят път подскачайки по хамбургери, над тигани с врящо олио и т.н. Въпросните участъци са самата гениалност, като дизайнерите на въпросните нива (особено на Дюк Бъргър-а) заслужават само похвали.

Тези участъци са изненадващо свеж полъх и бих казал приятно намигане към оригиналният Duke Nukem от 91-ва.

• Пъзели – от време на време играта предлага и по някой пъзел, които обаче не би следвало да ви затрудни под каквото и да е форма. Въпросните са там… и са ок, но не очаквайте прекомерно натоварване върху сивото ви вещество (въпреки, че из интернедите някакви хора реват, че пъзелите били много тегави). #lame

Абе, помните ли че имаше една игра за правец 8, в която управлявахме точно такава машина, и бутахме блокове?

• Превозни средства – на няколко места, DNF ще ви даде възможност да карате разни превозни средства вариращи от… количка с дистанционно управление до, ъммм мотокар. 😀 Въпросните участъци са доста приятни и свежи, като дължината е достатъчно добре премерена така че точно когато участъка започне да ви писва, се случва нещо което ще ви накара да слезете от превоза си.

Между другото не знам дали само на мен така ми се стори, но останах с впечатление, че поведението на автомобилите е леко пипнато спрямо демото. Също така трябва да отбележа една мега оусъм екстра която открих благодарение на… котките ми. На бюрото ми, освен всичко останало седи и включен Razer Onza TE (ревю). Та цъкам си аз, и докато блея, Макинтош (едната ми котка) съвсем небрежно настъпи едно от копчетата на джойстика. На секундата на екрана се появиха инструкции кой бутон (на джойстика) да натисна за да направя дадено действие. В последствие се оказа, че играта автоматично превключва между джойстик и мишка и клавиатура веднага след като натиснете бутон. Въпросното действие е напълно автоматизирано и работи безотказно без никакъв лаг. На всичкото отгоре форсфийдбека е активен само когато играете с джойстика. Екстра с която доста малко съвременни игри могат да се похвалят (В GTA IV, Rockstar даже си го бяха изтъкнали като предимство на кутията… и пак не работеше). 😀 От там нататък, вече винаги използвам джойстика като се кача в превозно средство, което прави карането още по-голям фън. А и както бяха писали в някакво ревю – ако не се забавлявате да газите неща с монстър трък, значи нещо не ви е наред. 😀

• На разходка – Дюк освен всичко останало предлага и няколко нива… в които просто се разхождате. Нива в които не носите оръжие, а се занимавате с човешки неща като… намиране на презервативи и вибратори. Отново, младото поколение геймъри свикнали да играят само игри от типа на MW като нямате време дори да си поемете въздух бяха доста скандализирани от въпросните, и най-вероятно са ги минали на бегом… което е много груба грешка. Защото въпросните са ужасно забавни. Всичко което правите в тези нива е да се разхождате и да си взаимодействате с околната среда. А когато говорим за взаимодействие, DNF е на светлинни години пред почти всички (да не кажа всички) модерни шутъри. Кажете ми кога друг път игра ви е позволявала да слагате плъхове в микровълнова печка (да знам, че е ужасно), да бъркате в контакта, да хвърляте хартиени ракетки и фризбита с логата на дивелъпърите, и.. ъмм да гледате порно? И като казвам гледане на порно имам предвид целия процес – намирате диска, носите го при DVD-то, отваряте DVD-то, слагате диска.. и пускате филма. 😀

Всички тези неща в по-голямата си част са ужасно просташки… и опредено са глътка свеж въздух на фона на повечето „модерни игри“ с поредната цифра в заглавието. За щастие 3D Realms са се постарали да има достатъчно такива простотии, така че със сигурност ще откривате по нещо ново във всяко ниво (стига да си направите труда да потърсите).

Освен безполезните неща (като гледане на еротични снимки на нечии компютър) може да се занимавате и с други по-полезни неща като цъкане на пинбал, еър хокей и т.н.

Какво друго?
• Цици – да не се притеснявайте, има достатъчно. И Unreal Engine 2.5 ги ренди що годе прилично. 😀

Нека поговорим и за другите елементи на играта все пак.
• Графика – искрено се изненадвам когато чета, че все пак е имало хора които са очаквали DNF да изглежда поне толкова добре колкото Crysis да речем. 😀

За съжалени Дюк e чудесен пример какво се случва когато даден екип се заеме с нещо твърде амбициозно. За годините през които е разработвана, играта е сменила общо 5 (пет) енджина. В артбука към колекционерското издание, Stephen Cole разказва как още в началото докато са използвали Quake 1 енджина (да Quake 1) са стигнали до момент когато дадена карта, не е искала да се изренди защото екипа е бил наблъскал твърде много неща. 😀

След това вдъхновени от карта направена от фен за някакъв конкурс екипа решава, че иска да направи голямо открито ниво… и виждайки бетата на Unreal Engine, преценяват, че това е следващата стъпка оставяйки Quake 2 енджина за себе си. 😀

Ироничното е, че в крайна сметка тези амбиция приключиха с Unreal Engine 2.5. В никакъв случай обаче не бих казал, че играта изглежда зле. Даже напротив. Осветлението е на доста добро ниво, текстурите на някой от нивата са чудесни и като цяло играта изглежда съвсем прилично.

Да не е омг ббю да ти изфръкнат очите… но си изглежда съвсем наред (в по голямата си част). За съжаление обаче, има и няколко нива които са скандално грозни. 😀 Особено тези около Ghost Town… И там дори разни „дев шеги“ не помагат.

Самото ниво е ок като ниво, просто е ужасно грозно. Най-жалкото е, че колкото по към края на играта се приближавате, толкова по кафяви и архаични започват да изглеждат нивата. Разбира се, графиката в никакъв случай не е най-важното нещо в една игра, така че ако не сте разглезено геймърче искащо поредният Crysis, ще преглътнете моментните грозотии, и ще се кефите на играта.

• Иекшъна! – разбира се, Дюк предлага и множество престрелки които навяват много „оуд скуул“ чувство. Чувството докато стрелях в DNF е подобно на това което изпитах, докато гледах филма Супер 8 (ревю). Това което се опитвам да кажа е, че не знам дали екшъните бяха такива… но определено ги помня по този начин. Да, няма Mighty Boot, но въпреки това престрелките просто се чувстват… правилно. Както казах по-горе макар да носи само две оръжия, въпросните са доста OP така, че мазалото е пълно. Идеята с екзекуциите също се вписва чудесно в обстановката, въпреки че екипа можеше да поработи върху малко повече варианта. 😉
Разбира се можете да се наливате с бира (правите повече демидж) и тъпчете със стероиди (1 хит килл).. или и двете. За капак, на някой места играта предлага изненадващо приятно ниво на разрушение…

Тоест стига да не се замисляте защо други неща са напълно не разрушими… всичко е наред.

• Микс ит ъп! – Аз лично (играейки на нормална трудност) прекарах около 8-9 часа (не засичах съвсем точно) докато стигна до финала. В този отрязък от часове, споменатите по-горе елементи са разпределени доста добре, така че нямаше момент в които да си кажа… оф, аре кога ще свърши това ниво.

Единственото което леко ме фрустрира са изненадващо подскачащото ниво на трудност на определени места. Което в комплект с липсата на Quick Save опция (ВДФ) е доста скандално. Всъщност като се замисля въпросните места са само две, като първият път драмата се дължеше на факта, че не бях сигурен, че правя правилното нещо и за това умрях прекомерно много пъти (един изненадващо оригинален бос иначе), а втория път… еми просто си беше трудно. Като споменах оригиналния бос, за мое щастие точно като в доброто старо време Дюк въобще не си прави труда да обяснява каквото и да е. Няма я позната от повечето модерни шутъри голяма точка/стрелка която да ни води за носа и да ни казва на къде да вървим. Между другото от нея през повечето време няма и нужда, защото нивата са скандално праволинейни (което аз одобрявам с две ръце), но е забавно как като се стигне до място където играча има малко повече свобода, „новото поколение геймъри“ (много ме кефи да го използвам това) просто издъхват. 😀 Така е, който няма гейм култура губи (хохохох).

Босовете BTW са епика. Няма нужда от сиво вещество за да ги смачкате. Само намирате оръжието което стреля с ракети и ги почвате. Както си трябва. Всичките тези участаци остро ми напомниха, за това как новите игри… не предлагат такива неща. И как в днешно време за епичен завършек се брой само това да ти се изсипят 5 пъти повече лоши, и накрая да заколиш някой с Quick Time Event. 😦

Реално погледнато, освен регенериращата кръв, Дюк успя леко да ме разочарова с две неща – беше прекалено къса и… финалната битка.
Да, по днешните стандарти 8-9 часа е повече от прилично. Но все пак очаквах нещо от типа на 20-тина. Е, факт е, че като си взема новата машина, смятам да я изцъкам още веднъж но в 3D, пък и мултито (за което пиша по-долу) е доста забавно… ама очаквах повече.

И така, идваме до финалната битка – въпросната въобще не е лоша, и предлага едно доста прилично пуцане… Но отново, очаквах малко повече. Може би трябваше да има поне още един изпълнен с екшън участък непосредствено преди това. Не знам просто… исках още.

• Мултиплеър – мултиплеъра на Дюк е леко счупен… и безкрайно забавен. Честно казано, не помня да съм се забавлявал толкова много с мутиплеър някъде от ученическите си години, когато се налагахме с кролбарове (Half-Life). Аз приоритетно си цъкам DM и Capture the Babe. Първият режим е… еми мазало. Всичките OP оръжия от по-горе, в комбинация с няколко неконтролируеми индивида… Красота. Хора се замразяват, други се смаляват, трети солят с девастатора… Неописуемо забавно е. А Capture the Babe, еми… Think of the Babe as a flag with boobs, както пише в един от типовете в играта. Като награбите девойката на другия отбор, можете да стреляте само с пистолетчето което въпросната носи на крака си, а девойката от време на време ще ви закрива очите с ръка, така че ще трябва да я „шляпвате“ за да можете да виждате накъде ходите (скандално но факт).

Девойките не спират да ръсят простащини, и радостно танцуват когато бъдат отнесени в базата ви, напомняйки, че всичко е игра… много забавна игра.

Между другото CTB режима разкри за мен и не подозирани до този момент тактически възможности. По картите има няколко места където може да се смалите. В другите режими това е доста безполезно, но в този режим, можете тактически да се смалите за да се промъкнете по близо до вражеската база където удобно има разположен „уголемителен“. Мухахахах.

Също така е готино, че всички нива (или поне така мисля) си имат „скрити зони“ който ви дават точки след като бъдат намерени за пръв път.

Играейки героя ви ще вдига нива, който ви отключват различни неща които да си кичите по мултиплеър Дюка. Също така, ще отключвате и разни неща които се появяват във виртуланото ви имение… което е просто гениално. Въпросното имение се намира под менюто „My Digs“ и в началото е пълно само с запечатани кашони… които в последствие се превръщат в оусъм, оусъм неща. 😀

За съжаление мултиплеъра има и няколко неприятно счупени неща. Първото е тоталната липса на опция за мютване на играчи. Това автоматично прави цялата Voip система в играта напълно неизползваема. Описал съм временното решение на проблема тук ама #ВДФ!
Също така, се оказа че играта показва само сървъри спрямо далнлоуд региона който сте избрали в Steam. Аз лично последно си бях сложил Румъния (понеже теглех най-бързо от там) и… еми виждах само един сървър. 😀 След като разбрах за този малък „трик“ си сложих региона на Лондон, и сега виждам значително повече игри. BTW тази настройка се сменя от Steam -> Stettings -> Donwloads+Cloud -> Download region. Та ако виждате малко сървъри… вече знаете какво да смените.

• Производителност и бъгове – очаквано играта е покъртително лека, и дори на античният ми DualCore Intel Pentium E2180 върви на ултра мега макс. 😀
Нямах никакви проблеми с прекомерно дълъг лоудинг (на Xbox-а т’ва било страшна драма) или някакви счупващи бъгове. Ако си спомням правилно до сега играта ме е дропвала само три пъти (веднъж в сингъл, и два пъти в мулти) с някакъв фатален ерор, но нищо фрапиращо.

Докато съм на тази вълна, няма как да не постна това:

Но както беше писал някой в коментарите под видеото – Thats not a gltich, thats a skill biased easter egg.
Така че не, тук забележки няма. 😀

• Заключение – Duke Nukem Forever не е игра за всеки. От техническа гледна точка, нещата са прилични. Като оставим графиката на заден план обаче, DNF е точно това което трябваше да бъде – просташка и забавна игра, която показва среден пръст на модерните „реалистични“ шутъри.

Игра която предлага, всичко което може да се очаква от един мазен хамбургер (сравнението е на Ранди Пичфорд).
И игра която със сигурност щеше да е смазващ хит през 1999 година… а сега е просто едно чудесно парче спомени и носталгия, за хората които могат и искат да го оценят.

В този ред на мисли, спомняйки си какво говореше Ранди в това интервю с Джейс Хол и четейки написаното в арт бука съм особено радостен, че точно Gearbox (и най-вече Ранди) успяха да вземат играта при себе си.

Щастлив съм, че вместо да хванат и да я направят на ново Gearbox я оставиха точно такава каквато 3D Realms са я били замислили. „Вярна с оригинала“. Това за мен е достатъчно за да простя недостатъците. А сега, след като не мислимото се случи, и Duke Nukem Forever най-накрая излезе… Ранди и компания имат свободата и правото да творят върху Дюк вселената. С други думи, живот и здраве след две-три години очаквайте и модерната версия на Дюк. 😉

Към момента обаче, Duke Nukem Forever получава от мен едно скромно 8 от 10. А.к.а. оценката на един фенбой.

Ако не бях фенбой, най-вероятно щях да и дам 7 от 10. =)

PS: Принципно мислех да напиша, че първия коментар най-вероятно ще е „Т’ва е егати тъпата игра“, ама мисля, че е излишно. 😀