Първо започвам с една бърза интродукция що е това „Grindhouse“-ъ (идва от боклукчивата кино “култура” – ужаси и трилъри, с лошо качество и съдържание, излъчвани в така наречените Grindhouse кина в Щатите) на Тарантино и Родригес. Ако вече сте запознати прескочете първия абзац 🙂
Цялата идея е следната – плащате за един филм, а получавате класическа „B-movie“ продукция. В САЩ това би означавало следното. Отивате на кино, купувате си един билет, гледате „Planet Terror“, след което директно ви пускат „Death Proof“. Ако живеете в БГ обаче няма как да ви се е случило подобно нещо, защото тук плащате за да гледате „Death Proof“ и около 2 седмици по-късно отивате пак на кино, и пак плащате за да гледате „Planet Terror“. (Ок признавам, че имаше и няколко кина в София, който позволиха на феновете да гледат двата филма един след друг както си трябва, но предвид факта колко време трябваше да изчакат зрителите за да се случи това…) Точно за това, аз предвидливо изчаках да излязат свестни ДВД рипове и на двата филма и си спретнах една „кино вечер“.
Просто нямаше как да пропусна филмите при полужение че Родригес (Robert Rodriguez) има наистина ВПЕЧАТЛЯВАЩО портфолио. Все пак ако по някаква причина не можете да се сетите за какво иде реч, ще ви опресня паметта със едно заглавие от типа на Sin City (a.k.a Frank Miller’s Sin City) да речем. От другата страна пък е Тарантино (Quentin Tarantino) който поне за мен е гении на филмовото изкуство. Отговорно заявявам че Pulp Fiction (Криминале) е един от любимите ми филми (филма заслужено е под номер 5 в imdb btw). Reservoir Dogs (Глутница кучета) пък – номер 64 в imdb, Kill Bill: Vol. 1 (номер 111 в imdb) и Kill Bill: Vol. 2 (номер 156 в imdb) (Убий Бил 1 и 2) определено са много, ама наистина много добри филми. И въпреки че Тарантино е толкова любим за мен режисьор трябва да призная че от Sin City насам не съм гледал нищо смислено, което да е свързано с неговото име. То не че има много такива неща, но Hostel например беше едно от първите ми големи разочарования. Единствената причина да не пропусна това заглавие (обявявайки го за поредния безсмислено тъп хорър от новата генерация) беше факта че Куентин Тарантино е „executive producer“. Съответно виждайки първият трейлър аз бях накаран да повярвам че Hostel ще бъде един смазващ хорър. Истината обаче се оказа друга – Hostel беше „поредния безсмислено тъп хорър от новата генерация“. Като безсмислено тъп е най-нежният начин да изразя възмущението си от тази боза (по основателни причини все още не съм гледал Hostel: Part II). Все пак, фенът в мен си чакаше истинският „следващ филм на Тарантино“ и когато чух (и видях) първият трейлър на Grindhouse:

очичките ми засияха. Казах си: „Ей най-накрая!“ Какво си мисля след като изгледах филмите ли? Мисля си – егати прецакването. Признавам си, че си пуснах филмите на обратно (първо „Death Proof“ и после „Planet Terror“), подведен от факта, че по-някаква причина в наща родна държавица ги излъчиха така по-кината (май), но това е друга тема… Тъ, наколко думи за филмите в реда в който ги гледах:

„Death Proof“ – чесно казано бях изумен. Ужасно мудно развитие на действието и безсмислено дълги диалози… Не че не съм свикнал, ама за разлика от „Reservoir Dogs“ това тука си беше откровено дразнещо. Единственият плюс май е постоянно фокусиране на камерата върху задните части на актрисите Чесно ви казвам, ако зад това заглавие не стоеше името Quentin Tarantino, най-вероятно щях да го спра на доста ранен етап и да си намеря нещо по-забавно за правене. Като се замисля във филма има 3 добри момента – Една нечовешки брутално и професионално реализирана катастрофа, споменатите по-горе актриси и няколкото намигания към феновете. Нищо повече. Седях и си мислех – наистина ли Тарантино е забравил как се правят филми?!

Веднага след това си пуснах „Planet Terror“ – зомби историята на Родригес. В момента в който „лентата прескочи“ (забавен трик наистина) аз осъзнах нещо. Осъзнах, че двамцата просто си правят гавра с нас и въобще не им дреме, щото хората пак ще отидат да им гледат бозата. Просто си представих Тарантино и Родригес, забавлявайки се неистово, докато си снимат цялата тая простотия. Снимат младежите и подхилквайки се, си разговарят – „ах как искам да видя физиономиите на всички зрители който успяхме да прецакаме с тия два филма“.
Просто филма от един момент нататък стана наистина безумен – да имаше добри моменти, но надделяваше чувството „здраво се прецакаха, да го гледам това“.

Сега обаче, един ден по-късно аз осъзнавам нещо. Тарантино и Родригес ни обещаха „Grindhouse“ и ни дадоха точно това. Дадоха ни един истински B-movie и нищо повече. И точно там е проблема. Защото аз очаквах от тях нещо много повече. Да знам че няма как да получа второ „Криминале“ но, все пак… И виждам, че немога да се сърдя на тея двамата изперколясляци, за загубените три часа. Просто защото те ми дадоха това което обещаха, а аз сам си изградих някакви свръх очаквания въз основа собствените си фанатични мечти и желания и съм се самоизлъгал. Това е факт, факт и че това не ми помага да премахна горчивият вкус, останал върху вътрешните ми възприятия след сблъсъкът с този ужас 🙂

И сега ще кажа това което никога не съм си мислел че мога да изрека за филм на Тарантино – ако още не сте гледали филма „Grindhouse“, по-добре не го правете. Стойте далече от него. Ако все пак решите да си го пуснете, направете го с ясното съзнание че си пускате истински „B movie“, и накрая може и да се окаже че сте се забавлявали. И въпреки че съм чудовищно голям фен на Тарантино, точно като в онази реклама на Кока кола лайт, аз смело заявявам че този филм е просто черен квадрат (и в него няма нищо повече, освен черен квадрат). Крайна оценка:
Planet Terror – среден 3-;
Death Proof – среден 3+;
Обща оценка за Grindhouse-а – среден!

PS: Заглавията на филмите бяха преведени толкова малоумно на български – Death Proof (Бибрутално 1: Разходка Смърт) и Planеt Terror (Бибрутално 2: Планета Страх), че чак човек може да си помисли че е имало конкурс под наслов „да измислим най-тъпото заглавие“