E те такова не бях писал до сега…

Преди… известно време „Аз чета”, базирайки се на познанията ми в света на видео игрите :), се свързаха с мен с предложение да прочета и направя рецензия на една книга базирана на тъй любимата ни игра – Assassin’s Creed II. Книгата се казва Орденът на асасините II: Ренесанс (Assassin’s Creed 2: Renaissance) а аз приех с удоволствие, защото принципно обичам да чета, но в последно време доста съм пренебрегнал този вид дейности. Реших, че едно „служебно” задължение от този тип, може отново да разпали книговата ми страст. С моят късмет обаче, книгата се оказа пълна греда, а ревюто ми беше определено като „Бий се книго, Strangera идва“. 😀 Ако това кратко представяне, е привлякло интереса ви, ревюто ми се намира тук – Хайде да преписваме… с Орденът на асасините II: Ренесанс [azcheta.com] 🙂

UPDATE /07-02-17/: Седем години по късно 😀 тръгнах да търся това ревю, защото ми трябваше за референция за един друг материал, и открих че въпросното не може да бъде намерено в сайта на Аз чета. Възмутен от тази злощастна ситуация, изрових „оригиналния ръкопис“ на текста си, и го добавям към тази статия. 😀

Хайде да преписваме… с Орденът на асасините II: Ренесанс

Ще отмъстя на онези, които предадоха семейството ми.
Аз съм Ецио Аудиторе.
Аз съм асасин…

До сега не съм писал рецензия за книга, така че бързам да предупредя, че има сериозна опасност следващият текст да не е точно това, което очаквате. След това предупреждение смело продължавам напред… с общи приказки.

Преди… известно време „Аз Чета”, базирайки се на познанията ми в света на видео игрите :), се свързаха с мен с предложение да ми пратят една книжка, която да прочета в замяна на рецензия. Аз приех с удоволствие, защото принципно обичам да чета, но в последно време доста съм пренебрегнал този вид дейности. Реших, че едно „служебно” задължение от този тип, може отново да разпали книговата ми страст.

Книгата за която става въпрос, се нарича „Орденът на асасините II: Ренесанс” и теоретично е романизация на втората игра от поредицата (Assassin’s Creed – Assassin’s Creed II). Според описанието, авторът Оливър Боудън „умело е доразвил историята отвъд компютърната игра и я е използвал като начална точка на едно наистина вълнуващо приключение… ” На хартия потенциала за подобно нещо е доста голям. Все пак действието в играта, по която е писана книгата, се развива в ренесансова Италия, и то в период от около 20 години, като включва исторически личности, алтернативна история и дори младият Леонардо Да Винчи.

Въпреки това, още описанието на книгата успя леко да ме смути с острата си неточност. Цитирам: „Assassin’s Creed е една от най-известните компютърни игри в света, спечелила многобройни награди. Първата й част Assassin’s Creed I: Lineage се превръща в една от най-продаваните игри на всички времена. В края на 2009 г. се появява и дългоочакваното продължение Assassin’s Creed II: Renaissance, което се нарежда сред най-популярните игри за годината и спечелва, както одобрението на критиците, така и любовта на феновете.”

Чакайте, чакайте… КАКВО? Първо първата игра от поредицата не се казва Assassin’s Creed I: Lineage, а просто Assassin’s Creed. Такова нещо като Assassin’s Creed I: Lineage няма, а най-близкото творение с подобно име е Assassin’s Creed: Lineage – кратък филм, който дава повече информация за бащата на Ецио Аудиторе (Ецио е главният герой във втората игра и книгата). Въпросното филмче е по-скоро предистория на играта и може да бъде гледано тук. Втората голяма игра (тук не броя малките игри за преносими конзоли) не се казва Assassin’s Creed II: Renaissance, а просто Assassin’s Creed II… Все си мисля, че при положение, че книгата уж е насочена към хора, които са играли играта, подобни пропуски са недопустими. Но да не ви отегчавам с детайли, а да се насочим към книгата.

Още след първите няколко страници ми стана ясно, че Оливър Боудън в действителност не е положил много усилия да доразвие историята отвъд компютърната игра… За мое най-голямо съжаление, бързо открих, че книгата плътно следва историята на играта без да се отклонява нито за миг. Аз лично успях да прочета 154 страници (от 326) преди да я захвърля с викове „Неее, нееее, не искам повече”. За тези 154 страници историята се отклоних САМО два пъти от това, което може да се види в играта. Единият път ставаше въпрос за съвсем малка разлика, относно това къде са били настанени част от героите в играта след един инцидент, а второто беше една малка „допълнителна” историйка, която приключи за около 3 странички. През останалото време, Орденът на асасините II: Ренесанс, може да се използва като наръчник за това къде и какво трябва да направите в играта (единственият реален плюс). 🙂

Опитах се да се абстрахирам от това, че съм играл играта и да мисля от гледната точка на човек, които не знае за какво става въпрос. Извода е, че книгата предоставя интересна гледна точка върху XV век, и наистина някои от историческите личности са представени в любопитна светлина, а срещата с младия Леонардо Да Винчи е забавно изживяване. Всичко това щеше да е повече от интересно, ако Оливър Боудън поне пишеше интересно и увлекателно. Начина на писане е по-скоро отегчителен, а вместо да се съсредоточи върху нещо смислено, Боудън е наблегнал на твърде описателното разказване на битките, които Ецио провежда. Говорим си за неща като (свободен преразказ, защото нямам сили да търся къде беше в книгата): „Ецио ловко посече войника през стомаха… Черва се посипаха по паважа.” Сериозно ли?! На всичкото отгоре, книгата запазва безумната концепция от играта някои думи да бъдат оставени на италиански език, което уж помагало на читателя „да се телепортира в ренесансова Италия”. Не знам кой къде се телепортира, но аз след като за не знам за кой път попаднах на диалог от типа:

– Бий се! – извика Ецио. – Сами сме!
– Meledetto!

Ецио замахна с меча и прониза лявата му ръка.

Реших, че е по-добре да телепортирам книгата към дъното на някой кашон.

Принципно бих казал, че прочитането на тази книга би било като повторно гледане на филм. Ако филма ви е харесал много, бихте искали да го гледате пак. Ако историята на играта ви е харесала много, може би бихте искали да прочетете и книгата (която ще ви я повтори дословно). Само дето (и това вече се отнася и за хората, които не са играли играта) книгата е написана… тъжно зле и отегчително безинтересно. Така че, ако сте фенове на играта – по-добре я изиграйте още веднъж, вместо да се занимавате с това. Ако не сте – спестете си 13-те лева за нещо по-смислено.

Тъжното е, че историята на играта наистина е доста интересна и има огромен потенциал да бъде развита в нещо по-голямо. Вместо да го направят обаче, Ubisoft (хората с правата) са решили да действат по-лесният път – хващаме някакъв никому неизвестен елемент (Оливър Боудън), той пише някакъв бълвоч, на който лепваме логото на Assassin’s Creed II и геймърите по света (или притеснените за тяхното умствено развитие родители) 😀 се избиват да го купуват. Само не мога да разбера, как Боудън се осмелява да претендира за някакво авторство, при положение, че прилежно е преписвал сценария на играта…

Аз съм Мартин Тонев.
Аз съм възмутен читател…