Здравейте, отдавна не сме се чували! 🙂 Не, не започвам да пиша в блога отново, но наскоро изиграх Doom: The Dark Ages, и тръгнах да формулирам едно много кратко ревю за да си го постна в Twitter… след като го направих, установих, че съм събрал и достатъчно яки видео кадри (мерси NVIDIA ShadowPlay) и си казах… абе в крайна сметка, защо да не хвана да направя едно бързо видео ревю. Колко време да отнеме, а и да видя дали не съм забравил как се правят тия неща… И така и направих.

Ето видеото, а по долу има и горе долу дословен транскрипт на видеото, плюс малко екстендет кадри от приключенията ми в играта.

Още инфо:

Doom: The Dark Ages — ревю

Изиграх Doom: The Dark Ages и понеже играта е супер забавна, реших да направя едно бързо и кратко ревю. Обещавам да е кратко, но за сметка на това се надявам да бъде съдържателно.

Влязох в The Dark Ages директно след DLC-тата на Doom Eternal и първоначално бях леко шокиран. Все пак, идвам от часове на double jump, dash-ване и хвърчене насам-натам, и попадам в свят, където double jump-а просто не съществува. След около 30 минути обаче нещата кликват и ти става ясно — в The Dark Ages няма нужда да се занимаваш да скачаш, защото ти си ходещ танк… буквално. А танковете не скачат. Танковете просто премазват всичко по пътя си. А в интерес на истината, след като свикнеш, осъзнаваш, че  тази версия на Doomguy въобще не е мудна и не и липсва мобилност. Просто логиката е доста различна спрямо предишните игри, но контролът е адски забавен. И да, нито веднъж не ми омръзна да скачам от скали и да премазвам демоните, които са се осмелили да седят отдолу. Шегата настрана — контролите са супер. Doomguy се усеща тежък, отнема му време да спре, но същевременно е много бърз и пъргав. Абе — като човек-танк. 🙂

Щитът — новото попълнение в арсенала — допринася ужасно много за това power fantasy което гради играта. В началото всичко е много шарено и overwhelming, после свикваш и е супер. От червените се пазиш, зелените ги блокираш с щита и ги връщаш обратно, и правиш всички на кайма! Механиките, които щита добавя, са приятни, разнообразяват геймплея и правят изживяването още по-приятно.

Оръжията също са много забавни — харесвам “Dark Ages” трактовката на добре познатия арсенал. Оръжие, което смазва черепи и изстрелва натрошените кости като шрапнели, е топ. Признавам си, че фаворизирах combat shotgun-a просто защото е супер фън, и защото винаги ми е било любимо Doom оръжие, но и останалите не са лоши. Ъпгрейт системата е семпла, но дава достатъчно разнообрази, така че да има смисъл от нея.

Единственото, което не харесвам, е новата glory kills система — вместо фиксирани анимации, играта има free-flow комбо финишъри, които работят без значение от коя страна на лошите сте и не ви “заключват” в анимация. Това е супер за flow-а на играта, но проблемът е, че тези финишъри в най-общия случай са по-семпли (меле с щита, ритник, удар с боздуган и т.н.) и липсва кинематографичната епичност на старата система. Мини босовете (и босовете) си имат фиксирани финишъри и анимации, но при “ежедневните” лоши такива липсват, което отчитам като недостатък.

Нивата естествено са пълни и със сикрети, тайни проходи и пъзели, но в умерени граници — без някакви невъзможни за решаване тегавини.

В този ред на мисли — gameplay loop-ът е супер. Влизаш, смазваш ги, събираш сикретите; влизаш, смазваш ги, събираш… нито за минута не ми беше скучно. Макар да се наложи да преиграя няколко нива заради 1–2 пропуснати кюлчета злато, нито веднъж не си казах: „Ох, това защо трябва да го играя пак.“ Между другото, всичките нива са ми минати на 100%.

Освен горното, играта включва и няколко нива, в които управлявате Atlan (гигантски робот) и Serrat — Mecha Dragon.

Atlan-ите разгръщат още повече power fantasy-то, за което споменах по-рано. Управлението им е страхотно и усещането е, че наистина караш гигантски робот ала Pacific Rim. Особено нивото, в което ги гърмиш с гигантска помпа — so much fun! Осъзнавам, че на второ преиграване тези секции могат да станат леко повтарящи се, но на първо изиграване са супер забавни и приятни.

При Serrat нещата са коренно различни, но не по-малко епични. Отново супер контроли, динамични преследвания и доста яки визуални пинизи като откъсване на гръкляна на гигантски демони или бълване на огън в устата му, и прочие екстри. Между другото, четох, че на релийз геймплея с дракона е бил супер бавен, но докато аз стигна до играта, това вече беше пачнато и всичко беше топ.

Признавам обаче, че имах усещането, че и при Serrat, и при Atlan-а като че ли трябва да има ОЩЕ. Особено при Serrat, нивата са големи, но не чак толкова пълни със съдържание, така че подозирам, че се е наложило да режат неща, за да влязат в срокове… или пък си пазят неща за DLC-то. Но overall усещането поне на първо изиграване беше супер.

Играта има и proper история с прилежащи синематици, което е малко нетипично за поредицата, и ще ви отведе на доста яки и неочаквани места, и ще ви запознае с интересни персонажи. За щастие id са запазили една от най-ключовите черти на характера на Doomguy — каквото и да се случва, каквото и да му обясняват всички, нашият човек най-вероятно просто ще отиде и ще изкорми/застреля обджектива.

Музиката е това, което сме свикнали да очакваме от Doom, но уви, не е на нивото на това, което прави Mick Gordon, и е грехота, че пича вече не работи по Doom. Не че музиката е лоша — просто Mick е магьосник и магията му малко ми липсваше.

За графиката нямам много какво да кажа — id Tech 8 е доста впечатляващ и се справя отлично с големи пространства и тежки ефекти. Част от локациите буквално спират дъха. 🙂

В заключение — Doom: The Dark Ages впечатлява с отличен геймплей flow и ще ви отведе на страшно яки места. И на тези места ще има много Rip & Tear.

А ако мечтата ви е да се почувствате като човеко-танк — на правилното място сте! Поне за едни 20-тина часа.

Не планирам второ преиграване, но със сигурност чакам DLC!